Поредна награда и признание за организацията от Фондация „Лале“ . Този път от Конкурса “За енджиотата и хората” на тема: Защо моята организация е важна за хората?
Наградaта е за есетo „Искам да те чуя!“ на Пламена Койчева – ръководител на екип в ЦСРИ „Чайка“ към Сдружение за подкрепа на лица с умствени затруднения, Варна .
„Есето „Искам да те чуя“ е посветено на всеотдайните специалисти от социалните услуги към Сдружението и прекрасните ни младежи, които не спират да ни вдъхновяват с вярата си за по-добро бъдеще!“ ,сподели с нас автора на разказа Пламена Койчева.
Тук можете да прочетете разказа:
Искам да те чуя!
Заесени! Дъждът не ме притесняваше. Притулената светлина от прозореца затъмняваше уютното ми работно място. Бях положила толкова старание и любов да декорирам този кабинет! Всеки посетител да усети частица от преживяванията на нашите младежи, запечатани в разнообразни форми и цветове – тяхното творчество!
Загледах списъка със задачи пред себе си. И днес няма да имам време за работа по онази хубава табелка, която много ще подхожда на библиотеката в центъра ни.
– Здравей. Ще имате ли време да погледнем обявите? – на вратата стоеше Траян.
Това е Траян – спретнат, с блага усмивка и грейнали очи изпълнени с очакване. Въпреки многото задачи записани върху лист пред мен и липсата на време, поздравът на младежа, ме кара да преосмисля плановете си за деня. Освободих компютъра.
– Разбира се! –казах тихо.
Седнах на дивана до прозореца и се загледах. Дъждът тихо ромолеше. Листата по дърветата се бяха променили неусетно. Чак сега забелязах промяната. Красота!
Траян е от първите младежи започнали да посещават центъра – от 2006. В последните няколко месеца ежедневно прекрачва прага на кабинета и изричаше „Имате ли малко време?“
Време, през което той четеше многобройните обявите за работа. Впечатляваше ме неговата точна преценка за личните му възможности – с коя от предлаганата работа може да се справи успешно. Умение, което често в професионалната сфера се отрича, че може да бъде развито в неговото състояние.
-Плами, виж тази -Мияч на чинии. Къде се намира този ресторант?
-В центъра на града е. Ще трябва да използваш градски транспорт. Да кандидатстваме ли?
Погледнах го и в очите му видях отговора – Да.
Кандидатстването е само на един „клик“ разстояние. Толкова пъти е минавал през този процес, че вече дори не се нуждае от моята помощ.
Монотонното прищракване на мишката започна да се слива с ромоленето от дъжда. Отново усетих, че премалявам – за кой ли път!?
Погледнах през прозореца и се опитвах да си представя лицето на човека отсреща, щом прочете така откровено написаната и кратка автобиография на Траян. Винаги съм искала тази представа да продължи с поставянето на заявлението за работа и автобиографията на Траян въху купчинката с документи на другите кандидати.
След толкова опити за съдействие, се научих да гледам в очите суровата истина. За мен беше важно да подкрепям Траян в избора, в желанието и в мотивацията му, че той трябва да опитва наравно с всички хора и да се реализира в тоя неравнопоставен свят.
Постарах се Траян никога да не разбере за съдействието, което правех на посочения телефон в обявата.
Траян приключваше с ежедневното разглеждане на обявите и отиваше в съседната стая. Там той намираше приятелство и разбирателство с останалите младежи и колеги.
В повечето случай, учтивият глас отсреща на телефона подкрепяше презентацията, която изнасях за уменията и възможностите на Траян.
Две покани за интервю е резултатът ни до тоя момент. Работодателите – понякога скептични, понякога добронамерени и съпричастни борещи се за своето оцеляване.
Разчитам на чудо и помощ от общината, от държавата, от обществото, от работодателите…
Дъждът продължаваше напевно да ромоли. Замислих се,… ако бях героиня от разказ на Йовков в коя посока бих погледнала търсейки надеждата. Дали в обезкуражените очи на Гунчовото семейство, сляпо водено от надеждата и вярата в изцелението на болната им „ момичка“ срещайки бялата лястовица ? Или в образа на Моканина- състрадателна, съпричастна, проумяла суровата истина дълбоко в себе си. Или да подменям местата на истината и неистината , за да препотвъдя надеждата за по- добри утрешни?!
Знам, че отговорът се крие в недоразказаната история за Траян , но от Траян. За неговата надежда, за неговата вяра…
Затова сме в центъра – аз и хората около мен, приели социалната работа, да променяме средата и да подкрепяме Траян да говори за себе си и сам да разкаже за надеждата и вярата по пътя към един по- смислен и пълноценен живот отвъд диагнозата“ умствена изостаналост“….
Ако искаш да разбереш кои са героите в разказа на Траян и хората като него, е необходимо следващия път , когато срещнете човек, в чийто очи припознаете съдбите на Гунчо и болната му дъщеря Нонка, отдели минута и просто попитай:
„Ще ми разкажеш ли за себе си? Аз искам да те чуя!“
Автор:Пламена Койчева
Какво споделиха организаторите и журито на конкурса може да видите тук: