Съпричастността е мостът, който ни свързва като общество. Именно тази идея вдъхнови десетки участници в конкурса за есе „Мостове на съпричастността“, организиран от Сдружение за подкрепа на лица с умствени затруднения по случай Деня на психолога. Всяко от изпратените есета предложи различен поглед към темата – от лични истории до философски размисли, но три от тях бяха отличени с най-силен отпечатък върху журито.  

Конкурсът награди автори в три категории: емоционално въздействие, креативност и оригинално представяне. Ето кои са победителите и какво направи техните есета специални:  

Конкурсът награди автори в три категории: емоционално въздействие, креативност и оригинално представяне. Ето кои са победителите и какво направи техните есета специални:  

Категория: Емоционално въздействие  

Победител: Галя Койчева-психолог

„Очите на Душата“

     Когато за първи път я видях, стоеше свита и гледаше тревожно с очи, пълни с въпроси. Водех поредица от въвеждащи обучения в новоразкрито социално предприятие и се опитвах да дам посока и смисъл на нещо революционно за България – реална трудова заетост за млади хора с интелектуални и множествени затруднения. Момичето ме следеше с поглед, но упорито не продумваше и дума. Останах с впечатление, че не може да говори. Така преминаха няколко срещи. Разигравахме различни игри, казуси, ролеви модели с групата. Тя постепенно се отпусна, опознахме се и заговорихме на общ език. Видях, че младата дама е много наблюдателна, с усет към детайла и естетически вкус. Не обичаше да се снима, а в социалната работа е важно да се правят много снимки, които документират процеса. Основно фотографирах аз, но започнах да ѝ възлагам задачи да снима груповия процес на работа. Свенливо, често с поглед към земята, тя общуваше с нас. Но душата ѝ се отразяваше в снимките. Фотографията и човешките очи имат много общи черти, с които можем да възприемем и уловим света около нас. И двете системи – окото и камерата – имат ключова роля в начина, по който разбираме действителността.

Обученията в практически умения на работното място вървяха с пълна сила, темпото се увеличаваше с развитието на бизнес модела. Нещо предизвикателно за момичето, което работеше с бавно темпо и имаше физически проблем да стои дълго права. Чувствителността и старанието ѝ сякаш я блокираха. Отключи автоимунно заболяване. Очите ѝ, още по-уголемени, гледаха питащо. Всеки ден помагах за поставянето на капки за очи, за да не прекъсне терапията. Проведохме множество лични консултативни разговори, в които тя бавно започна да споделя своите мисли за живота и състоянието си, за семейната среда и срещнатите предизвикателства. За мечтите за далечни пътувания, споделяне, приятелства, любов. Работихме за планиране на времето, за развитие на увереност, самочувствие, умения за независим живот. Записа фотографски курс и участва в изложба с авторски снимки. Снимаше и себе си.

Спечеленото доверие ми даде възможност да бъда допусната в света на това младо момиче. Заедно преминахме през множество предизвикателства в трудовата заетост, промени, загуби, вдъхновяващи екипни пътувания и срещи. В своята пеперудена душа, тя таеше надежда за нормален живот, без етикети. Влюбена в розовия цвят, празнуваше и очакваше пътуване до Париж за своята специална годишнина.

Скоро напусна, внезапно, преди края на проекта. Каква беше моята изненада когато разбрах, че си е намерила нова работа. Кандидатствала е с интервю и сама е взела решение за промяната. Тогава почувствах силата на споделеността и съпричастността. На инвестираната в нея, с много психологическа подкрепа, вяра – бялата лястовица на надеждата. Като цветенце, пробило асфалта, смелостта на момичето последва мечтата, без която човешкият живот би бил немислим.

    Историите, които докосват, са всеки ден около мен. За хора, за които нищо човешко не е чуждо. За общество, което сочи с пръст различните. За етикирането като бариера, която спира другите да общуват с тях, да видят зад диагнозата и ТЕЛК-а – Личността им. А, хората с различни възможности, имат изключителна дълбочина на преживяванията и чувствата си. Техният вътрешен свят е пъстър и пълнокръвен, изпълнен с надежда и обич. Те, които често другите игнорират, се оказват адекватни и адаптивни в процеса на живота. Когато сме дълго време край тях, в различни режимни моменти, може да прозрем дълбочината на душите им, да видим любовта, която извира от очите им. За мен е привилегия да бъда допусната до света на много такива хора – да чуя за техните мечти да имат свое семейство, дом, партньорство и нормален живот, за тяхната реализация, развитие, любов. От фотографиите ми се усмихват много такива лица. Способността за дълбоко разбиране и споделяне на чувствата им, ме прави съпричастна с важните им моменти. Залагам на емоционалната близост и емпатия, като създавам общи преживявания и чувства. Вярата в хуманността и светлата надежда за добро, ми дават вярната посока и са мостове за подкрепяща и резултатна психологична практика.

Категория: Креативност  

Победител: Росица Проданова-психолог

Мостове на съпричастността

Ролята на психолога е да създаде среда, която предразполага потребителя да се чувства спокоен и разбран, и да сподели своите мисли, чувства и преживявания без страх от осъждане. В този контекст, тя не е просто метод, а основополагаща ценност, която помага на психолога да изгради една по-дълбока връзка с потребителя. Съпричастността се превръща в дългосрочно средство за постигане на добри резултати.

За психолозите, работещи в социалната сфера, съпричастността е както способност за разбиране на емоциите на другите, така и начин за изграждане на мост, който създава свързаност, доверие и взаимно уважение. В социалната среда съпричастността е ключова за създаването на обстановка, в която индивидите се чувстват чути, ценени и подкрепяни. Така, те могат по-лесно да изразят своите емоции и да се свържат със своето вътрешно Аз, за да преодолеят предизвикателствата, пред които са изправени.

Чрез примери от моята практика ще илюстрирам как съпричастността може да бъде ключът към изграждането на по-добри отношения с потребителите в социалната работа и към подобряване на тяхното качество на живот.

Ролята на съпричастността в социалната работа

Съпричастността служи като мост в социалната работа, улеснявайки разбирането между професионалисти и индивиди, които се сблъскват с различни трудности. Работа с хора в неравностойно положение изисква подход, който излиза извън рамките на чисто клиничната или функционалната роля и влиза в пространство на човешка взаимовръзка. Целта не е да се „поправи“ човекът, а да се подходи към него като цялостен индивид, признавайки неговите преживявания, емоции и нужди за валидни.

Именно тук се проявява социалният модел на уврежданията. Той поставя акцент върху факта, че увреждането не е само физическо или психическо състояние, а резултат от социални бариери, които изключват индивидите от пълноценното им участие в обществото. Социалният модел подчертава необходимостта от промяна на средата, за да се осигури достъпност и приобщаване.

В този контекст съпричастността трябва да бъде насочена не само към разбирането на личните преживявания на индивида, но и към премахването на бариерите, които затрудняват неговата социална интеграция.

Групова подкрепа и индивидуално израстване чрез съпричастност

Работата ми в „Еко Център за защитена заетост“ ми показа колко важна е съпричастността в създаването на приобщаваща среда. В този център хората имат възможност да усвояват нови умения, да се подготвят за своето кариерно развитие и да участват в групови дейности, които ги насърчават да взаимодействат и да изграждат както социални връзки, така и връзки с природата. Груповата работа играе ключова роля в този процес, тъй като създава чувство за принадлежност и споделен опит. Когато хората в неравностойно положение се подкрепят взаимно, те се чувстват по-мотивирани да се развиват и да преодоляват личните си бариери.

Същевременно работата с хора с увреждания представлява предизвикателство, тъй като всеки потребител има индивидуални нужди, страхове, възможности и очаквания. Някои изпитват тревожност при социални взаимодействия, докато други се сблъскват с физически ограничения, които затрудняват включването им в определени дейности. В такива моменти съпричастността действа като мост между груповата и индивидуалната работа – тя позволява да се намери баланс между подкрепата от общността и индивидуалния подход към всеки участник.

Например, работих с човек с ограничена подвижност, който изпитваше силна тревожност относно участието си в общите занимания. Вместо да настоявам да се включи веднага, отделих време да изслушам притесненията му и да му предложа индивидуални занимания, които постепенно да го насърчат да се присъедини към групата. След време, чрез градинарството – дейност, която му позволяваше да се фокусира върху едно конкретно занятие – той започна да изгражда увереност и желание за по-активно участие.

Тази трансформация беше възможна благодарение на основните принципи на психотерапията, ориентирана към потребителя, на Карл Роджърс: безусловно приемане, съпричастност и създаване на среда на доверие. Когато човек с увреждане усеща, че е приет такъв, какъвто е, и неговият колектив се отнася с разбирателство към него, той намира мотивация да продължи напред.

Кариерно психологическо консултиране: Съпричастността като инструмент за изграждане на увереност

Съпричастността е също толкова важна и в кариерното психологическо консултиране, особено при работата с хора в неравностойно положение. Тези индивиди често срещат бариери при намирането на работа и се нуждаят от индивидуализирана подкрепа, за да изградят своя кариерен път, да се ориентират в процеса на търсене на работа и да развият личния си потенциал.

При кариерното психологическо консултиране прилагам техники от Когнитивно-поведенческата терапия (КПТ), за да помогна на хората да се преборят с ограничаващите си мисли и да преодолеят усещането за безпомощност. Съпричастността, съчетана с КПТ, създава среда, в която потребителите могат да изследват своите способности и амбиции без страх от осъждане.

Примерен случай от практиката ми е работата с млада жена с ментално увреждане, която страдаше от ниско самочувствие и беше убедена, че никога няма да успее да си намери смислена работа. По време на нашите срещи активно я изслушвах, изследвах предишните ѝ преживявания и ги валидирах. Също така я поставях в предизвикателни за нея ситуации, за да може тя да ги отработи. По този начин тя сама успяваше да се справи със страха и да открие силните си страни, които дотогава не беше осъзнала. Съпричастното слушане и подкрепа по време на КПТ сеансите ѝ дадох пространство да изрази страховете и разочарованията си и да ги преодолее.

Заедно изготвихме план за доброволчески дейности, които не само да обогатят автобиографията ѝ, но и да ѝ дадат увереност в нейните умения. С времето тя започна да вижда собствената си стойност и направи първите стъпки към кандидатстване за почасова работа. Показаната съпричастност създаде безопасно пространство, в което тя можеше да бъде уязвима, а това емоционално спокойствие ѝ помогна да вземе решения, съобразени с нейните кариерни цели.

Подобни случаи от моята практика също доказват, че съпричастността действа като опорен механизъм, който прави процеса на консултиране по-ефективен, позволявайки на потребителите да напредват в своето развитие с нужната емоционална и психологическа подкрепа.

Ролята на съпричастността за намаляване на стигмата и насърчаване на приобщаването

За съжаление, стигмата, свързана с хора в неравностойно положение все още не е преодоляна в България. Тези индивиди имат нужда от среда, която ги приобщава към обществения живот, дава им равни възможности за развитие и ги третира с уважение.

Когато психолозите и социалните работници демонстрират съпричастност и създават култура на толерантност, те не само изграждат индивидуални връзки със своите потребители, но и допринасят за нормализирането на житейския им опит. Това, от своя страна, насърчава социалното приобщаване и намалява изолацията. Според теорията на социалното учене на Албърт Бандура, хората усвояват поведенчески модели чрез наблюдение и взаимодействие с околните. Чрез моделиране на съпричастно поведение аз насърчавам потребителите да развиват по-емпатично отношение както към себе си, така и към другите.

Един практически пример за това е груповата терапевтична работилница по хлеботерапия, която водя за смесена група от хора с физически и ментални увреждания. Целта е да се създаде чувство за общност и приемане в групата. Чрез насочени упражнения и открити дискусии насърчавам участниците да споделят своите истории, предизвикателства и мечти. Видимата съпричастност им позволява да се свържат един с друг на по-дълбоко ниво, изграждайки взаимно разбирателство и подкрепа.

С моделирането на съпричастност те постепенно започват да оспорват вътрешно наложените си стигми, осъзнавайки собствената си стойност въпреки възприеманите си ограничения. Този процес демонстрира силата на груповата съпричастност за насърчаване на положителна промяна и социална интеграция.

В заключение, съпричастността е в основата на ефективната психологическа помощ, която изгражда доверие и взаимно уважение. Тя позволява на потребителите да се чувстват чути и подкрепяни, което води до истински личностни промени. Без нея, психологическата работа губи своята дълбочина, а пътят към излекуването и развитието става по-труден. Съпричастността е мостът, който ни обединява и показва, че всички сме равни и заслужаващи един по-добър живот.

Категория: Оригинално представяне  

Победител: Мариела Русева-психолог

МОСТОВЕ НА СЪПРИЧАСТНОСТТА

Интересна дума е „съпричастност“! Може да бъде обяснена чрез морфологията и´, може да бъде описана с множество други думи, благодарение на богатството на българския език, а може да бъде и онагледена чрез поведението, което е най-силният и въздействащ похват за разбиране и приемане.

Съпричастността като отношение не може да съществува сама като отшелник на самотен остров. Тя е взаимоотношение. За да е потребна и да има сцена за нейната изява, е нужен другият човек като допълване на цялото, като част от връзката, като повод за чувстване и съчувствие и мотив за самоосъзнаване и духовно развитие.

Наистина ли съпричастността е толкова нужна в живота ни и как да я направим част от него?

Ако разделим думата „съпричастност“ на съставните и´ части, можем да я обясним като състояние (-ност), при което хора се събират (-съ) под някаква форма и заемат една и съща позиция или имат едно и също отношение (-при), ставайки част от цялото (-част) и забележете! – преживявайки щастие от това (старославянската дума „счастье“, която в руския език означава „щастие“).

Попитайте няколко човека какво е „съпричастност“ и ще получите няколко различни отговора – съпреживяване, състрадание, съчувствие, емпатия, подкрепа, разбиране. Хората се отличават помежду си в степента на преживяване и изразяване на чувствата и емоциите си. Това се дължи не само на половата обусловеност, но и на възпитанието, семейните ценности, социалните норми и собствения жизнен опит. Според изследванията на мъжкия и женския мозък, жените са по-емпатийни и по-ясно изразяват емоциите си както с по-експресивна и богата реч, така и с богат набор от невербални еквиваленти. Причините за това се крият в броя на мозъчните центрове, които се активират и гъстотата на синаптичните връзки, както и интензивността на импулсите. Освен това, женският полов хормон естроген има основна заслуга в тази посока, както и изключително важния по отношение на съпричастността окситоцин, който отново е по-присъщ на жените в жизненоважни моменти – бременност, кърмене, обгрижване на деца и близки хора, поддържане на приятелства и избягване на агресивно и деструктивно поведение.

Ето, че пак трябва да се върнем към вечния въпрос за това кое е по-важно за формиране на личността – генетичната и физиологичната обусловеност или социалната среда в нейния микро и макро аспект. Знаем, че еднопосочен отговор на този въпрос няма, макар че множество психологически школи настървено са спорили по темата. Можем отново да се опрем на биологията на човешкия мозък, имайки предвид чудото, наречено огледални неврони, заради които ние сме имитиращи същества. Отговаряйки на поведението на другия човек с имитация на неговото поведение, детето възприема изразяването на емоции, свързва конкретни емоции с точно определени ответни реакции и заучава семейните традиции и ценности и социалните норми. Защото една от най-силните потребности след базовите – за храна, вода, секс и безопасност, е да бъдеш приет от себеподобните и да намериш мястото си сред тях.

Когато възпитаваме съпричастност в другите, думите имат второстепенно значение. Това е обусловено в последователността на формиране на органи, системи в човешкото тяло и етапи на тяхното развитие. Речта се формира на по-късен етап – след формирането на емоционалната памет (още през вътреутробния период), развитието на зрението (веднага след раждането) и създаването на телесно-емоционалната връзка с другия (също веднага след раждането). Ето защо, на несъзнавано ниво човек се доверява на това, което вижда и усеща (интуицията) и е склонен да приеме и имитира него, а не това, което чува. Още повече, ако установи различие между думи и поведение, това влияе върху хармонията му със самия себе си, стига се до дисонанс с външния свят и корелира пряко с базисното чувство на доверие. А недоверието може да стане причина за различни неврози и разстройства на личността на по-късен етап. Често казвам на клиентите си, ако се съмняват в честността на другия човек, да „запушат“ ушите си, за да не чуват какво им казва, да „намалят звука“ докрай, и само да гледат, да наблюдават – езика на тялото, мимиките, жестовете, най-вече микро жестовете и цялостното поведението. Всичко това казва истината за човека. Ето защо, действията и думите ни дават свобода на изразяване, но и ни натоварват с изключително  голяма  отговорност  пред  нас  самите  и  пред  другите,  защото автентичността или липсата и´ са свързани с усещането и изразяването на съпричастност и са най-прекия начин да изградим или да разрушим мостта между нас и другите.  Т.е.  от  това  да сме  съпричастни има основна  полза  –  да  подкрепим емоционално другия, да му покажем, че разбираме чувствата му, да го съпроводим по пътя на неговите преживявания, но има и вторична полза, ползата за нас самите – да бъдем избрани, предпочетени, да бъдем приети! Така, изграденият мост може да заведе нас при другия, може да доведе него при нас, а можем да се срещнем и по средата, учейки се, докато го учим, лекувайки се, докато го лекуваме.

През последните години съпричастността влиза все повече във фокуса на човешките взаимоотношения, поради факта, че съвременният живот се ориентира като живот на крайностите. В психосоциален аспект това са крайностите на социалната самота (забележете, че човек може да се чувства самотен не само, когато е физически сам, но и в групата, ако липсва свързаността с другите) и от друга – свръхангажираност, чрез която прави опит да заяви себе си и своето присъствие. Оказва се, че и зад двете крайности стои една и съща потребност – желанието да бъдеш разбран. Често завършвам сеансите с клиентите си с една мисъл: „Аз не искам да съм прав, аз искам да бъда разбран.“ Реакцията обикновено е безмълвна, но пламъчето в зениците им винаги казва: „Така е.“

Силата на думите като мостове  

Трите отличени есета доказват, че съпричастността има много лица – тя може да бъде тиха, въображаема или детски чиста, но винаги носи промяна. Сдружението за подкрепа на лица с умствени затруднения благодари на всички участници и напомня, че всеки от нас може да бъде строител на мостове – с думи, с жестове и най-вече със сърце.